Насилие

Завърнах се у дома от България. Да, правилно ме разбирате. У дома съм, защото след насилието на България имам нужда от нежността на тези, които ме обичат.

Няма друго по-дълбоко и трайно чувство, което да определя всяко завръщане в България, колкото насилието. Нефизическо (в повечето случаи), но достатъчно видимо и чуваемо, насилието се ражда от нещастието, а нещастието се ражда от завистта и безкритичното мислене. Българите, живеещи в чужбина, усещат насилието на „родината“ много по-силно от българите, които живеят в нея.

Убийството на широко-скроения Нав оставям засега на една страна. Няма да споменавам и побоя, който синовете на моя братовчед изядоха в България по време на лятната им ваканция, защото били „отцеотстъпници“.

Споровете – неконституционни и в разрез на човешките права – за това дали българите в чужбина трябва да гласуват на избори, също са тема, към която ще се върна само бегло.

Започвам злободневно. В тролей номер 8 в „родната“ столица се вози, седнал до нас, възрастен човек. Температурите отвън са достигнали 35 градуса, около 12 на обяд е. В тролея пък температурата е определено около 40, защото климатикът не работи. Възрастният човек пита любезно водача:

– Господине, много е горещо. Защо не работи климатикът?

-Защото. – отговаря водачът.

Видимо обиден, възрастният човек си сяда на мястото. Водачът, от висотата на временната си тролейна власт, решава благосклонно да уточни:

-Ти знаеш ли от колко часа̀ ми започна смяната? Тук в кабината че загина, почнах в 9. (само три часа по-рано, бележка моя) Като станете 30-40 души в тролея, ше пусна малко климатик. Вижте се, само десетина сте. В моята кабина климатикът става по-слаб като го пусна на всички.

Възрастният човек кима със супер разбиране, та чак и с благодарност – че тирадата в тоналността на кавга завършва без повече обиди. Защото и тонът, и самолюбието на водача са обидни. Само преди минути в обедния бюлетин на Националното Радио съобщиха за повишена опасност в горещините от здравни проблеми, особено при възрастни хора.

Аз не казах нищо. После си помислих, че можех да му кажа на тоя водач да изчака някой друг възрастен пътник да се изтупа в тролея му в безсъзнание, с мозъчен удар или инфаркт, причинени от жегата. Ще стане разследване (може би) и пак тогава тоя водач на тролей „че загине“, само че завинаги, що се отнася до служебното му положение и временната му тролейна власт. Ама реших да не се правя на майка ми. Тя би го казала това, тя не се страхуваше. Аз съм тук само за малко. А и не знам колко въобще безхаберната власт би се заела да разследва отказа да се включи климатик като насилствена причина за болест или смърт.

            И съм тук, за да си мълча, защото вадя документи за установено гражданство на моите деца. За насилието на думите и поведението на общинските служители в България знаем всички. Обаче на мен ми беше бедна фантазията докъде може да стигне насилието на дребните властници. След множество ходения, задържани оригинали, препрепрепрепреведени и препрепрепрепрезаверени и препрепрепреапостирани и препрепрекопирани документи предназначени за едно и също отделение на един и същи отдел на една и съща община, те ми казват, „Ама разбира се, че има грешки, компютърът това разбира, това прави – грешки, защото вие ни засипвате с документи. Ние си играем от години да ви женим и развеждаме в този отдел, докато вие си седите на топло в чужбина. Как няма да ви объркаме гражданския статут?“ или пък „Ами много е глупаво това, което искате, ние такива услуги не правим“.

            После изведнъж ви правят услугата защото някой случайно – често по-милозлива шефка – се намесва и  им припомня къде е папката с удостоверението, и услугата, която са задължени да направят. И вие сте толкова благодарни, че започвате да мислите как да ги изчеткате лелките зад бюрата – дали с гроздова, дали с букет цветя, дали с масаж в съседния салон на красотата, че да се заобичат малко повече и да станат по-услужливи? Но изведнъж се сещате: у дома не е така. Никой не носи бутилки и подаръци за рутинно свършена работа.

В България се носят подаръци не след като работата е свършена, а след като насилието не е довело до ново насилие, а до някакъв по-нормален завършек, като например, добиване на документа, за който сте дошли. Насилието поражда овчедушие.

            Най-ме разтърси адвокатската фирма по наследството на майка ми, шест месеца след смъртта й. (Отварям скоба във времето и пространството, отпреди две години. Не че нещата са по-добри сега, напротив. По-лоши са, щом имаме депутат, който си харесва прякора Копейкин.) Това, че живеех в Англия, бръкна в дъното на душата на един чиновник, който се произнесе по това колко България мразела англичаните защото техният Чърчил искал да я превърне в картофено поле по време на Втората световна. Аз си позволих тогава да промълвя:

-Господине, където и да живеем, ние все сме българи.

-О, това тепърва ще се доказва, драга. Имаше навремето една служба, ДС се казваше, едва ли знаете за нея, но аз зная, и зная много добре как действаше. Де да имахме тази им власт сега, отделите, особено Шесто, съвсем щяха да се заемат да доказват какви българи сте.

Аз стоях и слушах, шест месеца след като погребах майка си в най-тежките месеци на КОВИД. Разбира се, човекът имаше право и да изрази мнение, че КОВИД няма и че ваксината е способ на Запада да постави в подчинение великия български народ. Майка ми почина от КОВИД.

            Наистина стигаме до нашите родители: неизбежната истина, надеждата да оправдаят смисъла на нашето посещение в България. Възрастните ни родители – колкото ги имаме – са с много болежки, отвътре и отвън. Поддържани с лекарства и пари, когато може, от нашата „чужбина“. Но патриархатът и там си казва думата.

-Къде се връщаш в тая чужбина, където всички вие сте забравили род и родина?

-Ама татко, чакай малко…

-Кой от вас гласува за Слави? Може и ти да не си, ама какви ги мислите вие в чужбина, да ни го натрисате на нас тука?

Да си дойдем на думата.

-Тези, които гласуваха за Слави, и в България да бяха, пак за него биха гласували, татко.

-Ами, нищо подобно! Я виж какво образование имаме тук, щяхме да ги научим…

-ИТН се създаде в България, от българи в България, не в чужбина…

-Ти на баща си няма да противоречиш! Нали не живееш тук, нямаш капка понятие. Я го виж истинския българин, Бойко, всичките дето се мъчиха да го съсипят с Барселона-гейт, а пък той мисирките на пух и прах ги направи…

-Такъв ли трябва да бъде българският политик?

-Такъв е бил и такава силна ръка трябва да има, не като ваш’те глезльовци…

Насилието на думите приема измеренията на призраци от домашни кошмари, в които далечните разстояния са изкопали дълбоки ями не на обич и доброта и спомени за общо щастие, а на завист и отчуждение.

Приятелите са нещо по-истинско. B сърцeто ми се таи благодарност към приятелите в България, които с готовност идват и ни посрещат, да се наприказваме, да си спомним, да си вържем информацията, както казваха някои. Търпението, с което покриват вероятната си раздразненост от нашата неспособност да се справяме с насилието. Сигурно ги дразним и с епизодичното ни пребиваване, мрънкащи по насилието. Сигурно ги дразни и това, че всяка година носталгията ни кара да забравяме, че насилието е втъкано в днешна България така, както мартениците се тъкат в бяло и червено.  

Някои от тях се оплакват, че имаме малък прозорец да се видим, и че той става все по-малък с годините.

Насилието на България ни гони, и ние задъхано кацаме у дома, а „у дома“ отдавна не е България. България ни оставя все по-малък прозорец на толерантност. Щом насилието влезе в домовете ни и завладее родители и близки, и приятелите започват да страдат.

За нас, българите в чужбина, приятелите са все още последният заслон от насилието. Те пазят надеждата, че децата ни може и да доживеят до тази гостоприемна България, която ще ги прегърне с гордост и радост, защото ние, родителите им, сме били родени в нея. Последна умира надеждата децата ни да превърнат България в техен нов дом.

Да, ясно ми е, че сигурно си правим пак сметката без кръчмаря.

Обаче поне засега, приятелите ни са мостът между „у дома“ и „България“.

Докога ли?